Направо към съдържанието

Освобождение на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за създаването на Третата българска държава. За създаването на Втората българска държава вижте Въстание на Асен и Петър.

Освобождение на България
Честване на боевете на връх Шипка през 2008 г.
Честване на боевете на връх Шипка през 2008 г.
МястоБългария
Дата1878 – 1879 г.
РезултатСъздаване на Княжество България и Източна Румелия

Освобождението на България обхваща събитията, свързани с възстановяването на българската държавност след почти петстотингодишно османско владичество. Това се случва в резултат на избухването през 19 век на национални революции в Европа, които се прехвърлят и в Османската империя. Така се събужда етнонационалното Възраждане на българския народ, довело до признаване на Българската екзархия през 1870 година и до организиране на Априлското въстание през 1876 година. Въстанието дава повод на Русия да започне Руско-турската война (1877 – 1878).

По време на Априлското въстание с последвалата го Цариградска конференция в подкрепа на каузата на българския народ за политическа независимост излизат водещи общественици от почти всички европейски страни. В подкрепящата Османската империя Великобритания Уилям Гладстон, тогава лидер на опозицията, отправя гневни упреци срещу политиката на правителството, оглавявано от Бенджамин Дизраели. Във Франция (макар и унизена от Прусия) турските зверства в Батак са заклеймени от Виктор Юго, автор на „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“, който призовава:

Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат.

Общественото мнение в Русия е най-радикално в подкрепа на българската кауза. Редом с дейците на Московския славянски комитет са великите умове и съвестта на руските писатели Иван Тургенев, Лев Толстой и Фьодор Достоевски.

Руско-турска война (1877 – 1878)

[редактиране | редактиране на кода]
Десантът при Свищов

На 12 /24 април (нов стил) 1877 г. в Кишинев е издаден манифест на император Александър II, с който е обявена война от Русия на Османската империя. Бойните действия освен на Балканите се водят и в Кавказ.[1]

„Боят при Плевен на 27 август 1877 година“, худ. Николай Дмитриев-Оренбургски, 1883

Посредством действия за заблуда на противника, руската армия създава усещане у османското главно командване, че основните руски сили ще бъдат стоварени в Добруджа.[2] На 15 юни (27 юни), руски части, командвани от генерал-майор Михаил Драгомиров, извършват десант на река Дунав при Зимнич – Свищов. Създаден е сигурен и траен плацдарм отсам Дунава за развръщане на основните руски сили на българска земя. Руското главно командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на три отряда:

Целта на изток е да се блокират основните османски сили, базирани в Четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен. Западният отряд обсажда групировката на Осман паша в Плевен (виж Обсада на Плевен), а Предният настъпва през Шипченския проход на юг. В отговор на руското развръщане и успешния поход на Предния отряд, Османското главно командване прехвърля силната групировка на Сюлейман паша от Северна Албания. Частите на Предния отряд отстъпват при Стара Загора, но спират Сюлейман паша в Шипченския проход.[4]

Руските позиции на връх Шипка

Основният стратегически замисъл на османското командване е групировката на Сюлейман паша да разбие частите за прикритие, укрепили се по стръмнините на връх Шипка и като премине в Северна България да се съедини с обсадените в Плевен османски войски под командването на Осман паша. След това се планирало чрез съгласувани действия от изток, запад и юг руските войски да бъдат отхвърлени на север от Дунав.[5] В този критичен момент руското главно командване не разполага със сериозен стратегически резерв за отразяване на контраатаката и героичните сражения, разиграли се под връх Шипка, решават изхода на войната. В рамките на Предния отряд е и цялото Българско опълчение.

В три поредни сражения, водили се през периода юли-септември, войските на Сюлейман паша са обезсърчени, с което е осуетен основният стратегически замисъл на османското командване.

Край на бойните действия

[редактиране | редактиране на кода]

В края на годината се предава в руски плен остатъкът от османската армия, обкръжена в Плевен с командващия я Осман паша. Следва руско настъпление през Стара планина на юг към София (под ръководството на Йосиф Гурко) и Шейново, след което са превзети последователно от руската армия Пловдив (16 януари 1878 г.) и Одрин (26 януари).[6] На пътя на основните руски сили лежи Цариград, поради и което Османската империя подновява молбата си за примирие. Протоколът за примирие е подписан в Одрин на 19/31 януари 1878 г. Първа точка гласи:

България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети на Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там не ще се намира.[7]

Примирието води до изостряне на отношенията между Русия, от една страна, и Великобритания и Австро-Унгария, от друга.[8]

Санстефански предварителен договор

[редактиране | редактиране на кода]
Монументът на Руския Цар Освободител Александър II срещу сградата на Народното събрание на България – срещу царския монумент е входът на парламента с надписа „Съединението прави силата“.

По силата на договора Турция няма право да разполага военни части и съоръжения на територията на Българското княжество, която ще остане окупирана от руски войски за срок от две години до изграждането на местна милиция. [9] Окончателните граници на новата българска държава подлежат на определяне от руско-турска комисия, която следва да се води от общите граници, указани в договора.[10]

Възстановяване на Българската държава

[редактиране | редактиране на кода]

Възстановяването на България е извършено с Берлинския договор, като юридически чак до 1908 година Княжество България е трибутарно, макар на практика да е независимо от Високата порта. Новосъздаденото Княжество България е зависимо от Османската империя автономна държава, номинално васално и трибутарно (плащащо данък) княжество със свое народно правителство и войска.[11] Източна Румелия е област в рамките на Империята, ползваща се с административна автономия, включително собствени въоръжени сили („местна милиция“).[12] Двете български области са обединени със Съединението на България от 1885 г., официално под формата на лична уния, въпреки съпротивата на Русия и след отблъскване на нападението на Сърбия. България обявява независимост като суверенна държава, през 1908 година, когато са създадени необходимите условия за това.

Освобождението на България от османско иго е тържествено отбелязвано, като на територията на страната са построени няколкостотин паметника в знак на признателност към героизма и саможертвата на сражавалите се воини.[13]

На Освобождението е наречена улица в квартал „Горубляне“ в София (Карта).

Освобождението на България е национален празник на държавата, честван на 3 март всяка година. Това е датата, на която е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя.[14]

  1. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 434 – 435, 446 (автор на глава четвърта (Руско-турската война и Освобождението на България 1877 – 1878) – акад. Христо Христов).
  2. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 267.
  3. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 435 – 436.
  4. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 438 – 441.
  5. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 438.
  6. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 443 – 446.
  7. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 459.
  8. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 462.
  9. чл. 8 на Санстефански мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.
  10. чл. 6 от Санстефански мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.
  11. чл. 1 от Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г. В текста е определено, че Българското княжество има право на своя „народна милиця“
  12. чл. 13 от Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г.
  13. В България има 244 паметници на Освобождението
  14. 3-ти март – Национален празник на България // DarikNews.bg. 3 март 2015. Посетен на 29 септември 2015.